Ода за майката и криворазбраната любов.
Майките живеем със свещената мисъл че обичаме децата си. Правим всичко възможно за тяхното добруване, здраве, даваме от себе си, изразяваме любовта си. Всяка по начина по който може се старае да направи най-доброто . Но често в последствие започваме да се съмняваме дали постъпваме правилно най-вече в случаите в които децата ни, нашите мили творения не постъпват така както се очаква от тях. Избухват, държат се зле с нас, и това ни наранява. Тогава си задаваме въпроси на които се опитваме да си отговорим (в по добрия случай, защото някои нямаме време дори да се попитаме).
Какво става?
Защо така се случва?
Не мога ли да говоря вече с дъщеря си?
Защо сина ми мълчи и не споделя?
Къде е дъщеря ми?
Той не е за нея.
Тя манипулира сина ми.
Защо се държи грубо с мен?
Това дете не е моето.
Как се стигна до тук?
Срещала съм твърдения “Аз толкова обичам сина си, а той избяга от вкъщи, напусна ме. Не желае аз да му помагам, да го подкрепям. Защо?”
“Дъщеря ми ме гони не иска да ме вижда, какво ще правя аз без нея, живота няма смисъл”
“Сина ми не успя да постигне нищо в своя живот, няма инициативи.”
Дъщеря щастлива че е успяла да се откъсне от обсебващата и смазващата любов на майка си намира мъжа на живота си. Открива истински и топли чувства и не желае да чуе повече за нея.
Разочаровани и тъжни майки. Търсят грешките в себе си или ги приписват на другите. Търсят вина.
Ние майките силно загрижени да опазим детето си не смеем да го изпуснем от ръката си. Държим го здраво и не му даваме да падне. Така му внушаваме, че не бива да пада, че това е много страшно. Лишаваме го от неговия личен опит да се изтърси на земята и да се изправи отново, за да се убеди, че няма нищо драматично в това да паднеш, и че не оставаш завинаги в тази позиция, сам или с чужда помощ ставаш и продължаваш напред. Не е унизително да заплачеш, да потърсиш помощ.
Колкото е по малко детето толкова от по ниско пада и по леко и бързо ще се изправи. Ако не се научи да го прави рано няма как това да стане по късно, ще стане зависимо от ръката, която не бива да го изпуска.
Понякога много ни се иска да избираме вместо децата си. Без да си даваме сметка обсебваме изборите им. Само защото си мислим, че имаме повече опит, информация, познание. Безспорно е така но това е нашия личен опит, нашето лично познание. Нека да позволим на детето да упражнява правото си на личен избор, да трупа свой опит, а ние можем да се съгласим или да се противопоставим но аргументирано и със споделени лични емоции и усещания.
Как един пораснал син ще поеме инициатива, ако никога не е имал възможност да взима решение сам и да се справя, ако винаги е имало кой да стои зад него и да действа, да върши нещата вместо него.
Как друг пораснал син ще потърси помощ, ако до него когато се е нуждаел не е имало подкрепа и винаги е бил сам. Той предпочита самотата и да избяга от дома, където не е разбрал че е обичан и не е имало споделени чувства.
Личния характер който притежаваме определя различната специфика на взаимоотношения.
Някои обичаме да се откъсваме от действителността, да си изграждаме и да живеем свой измислен свят, където всичко е прекрасно. Не се доверяваме на тялото си, не му позволяваме да чувства и да изпитва емоции удоволствие, любов. Страхуваме се да докосваме, съобразяваме се със забрани в нас или извън нас. В тази връзка къде е детето, то е живо и материално, със своите нужди от любов и ласка, така то спира да вярва в тялото си, пораства с идеите, не материалните представи на които вярва повече отколкото на собствената си реалност.
Вечно закрилящата майка орлица, нейните грижи нямат край. Дали е добре облечено, нахранено. Взело ли си е сандвича. Жертвоготовна в името на детето. Тя е толкова обсебваща и смазваща, че единствения изход на детето е да вдигне революция и да избяга или да се превърне в буре с барут, което не спира да се пълни. Не смее да се разтовари от срах да не загуби това, което обича и остава вечен верен суверен.
Някои от нас обичаме да ни се възхищават, да бъдем важна част от живота на близките си. Да контролираме, за да опазим детето. Да му спестим негативни усещания. Увереността, че благодарение на нас децата ни са това което са, без нас не биха могли да се справят.
Страхуваме се да останем сами. Страхуваме се, че ако детето си отиде от нас няма вече кой да ни обича и боготвори.
Понякога пък сме тревожни, живеем с нашите страхове, дали се представяме добре в работата, в къщи, сред приятелите и близките, съседите, дали сме достатъчно морални и етични. Налагаме и на себе си и на детето хилядите правила с които ние самите неизбежно се съобразяваме. Посяваме зрънцето на отрицанието на нормите или страха от тяхното нарушаване.
В пубертета понякога настъпват катаклизми във взаимоотношенията между майката и детето, необходимо е да отделяме време за общуване. Да установим здрава връзка, не санкционираща, натоварваща и обвързваща, а носеща облекчение, спокойствие и доверие.
Ние си мислим че децата е логично да предполагат, да знаят, да са убедени че ги обичаме, защото така трябва да бъде, логично е, нали сме им майки. Живеем с мисълта, че всичко е наред и под контрол, че говорим нормално с порасналото си дете, но дали наистина е така.
Не действията или жертвите които вършим са достатъчен аргумент за да докажем любовта си.
Ваня Овчарова
Публикувано в списание “Здравей”
Усмивката или умението да се зарадваме.
Всички знаем, че е хубаво да се усмихваме „Усмивката е здраве“. Обърнете внимание по улиците дали ще срещнете весели и жизнерадостни хора.
Упорито потвърждаваме представата за себе си че сме тъмни балкански субекти. Прикриваме усмивката си с ръка, готови сме да наругаем човека до нас в трамвая, ватманката псува наред, бързаме, изпреварваме неправилно, гонейки нещо много важно за да спрем отново пред следващия светофар. Може би имаме трудности и не ни е лесно. Не смеем да се зарадваме истински и да се насладим на щастието си защото я си спомнете поговорката „Много хубаво не е на хубаво“. С подобна нагласа вървим по улиците и не смеем да се усмихнем. Дори не си даваме сметка, че унинието би могло да утежни ситуацията и да ни отнеме силите за борба с неприятностите, които в повечето от случаите за нас изглеждат много по-страшни отколкото са в действителност. Завистта, страха, агресията, скапват живота ни, предизвикват отчуждаване и самота.
Чувството за хумор е една много добра черта на характера, която всеки родител би искал детето му да притежава. Как да култивираме дух на оптимизъм и усмихнато отношение към живота, „здрава“ среда в която децата ни могат да черпят сили и енергия?
Увлечени в стремежа за голямото щастие не виждаме, отделните мигове, които наистина биха ни направили щастливи. Не забелязваме усмивките на децата си, увличаме се в изискванията и очакванията си към тях.
Не случайно жизнерадостните хора по-леко се справят със сложните ситуации. Дори недоверчиви и затворени малки меланхолици попаднали във весела и доброжелателна компания успяват да „разцъфтят“ и да започнат по-често да се усмихват и да общуват. Много по-лесно ще се справим с детските страхове и капризи в процес на весела игра. Смеейки се можем да се разделим не само с неприятното чувство което ни е обхванало но и да видим веселата част на ситуациите в които не веднъж попадаме.
Много възрастни трудно приемат шеги по свой адрес страхувайки се да не загубят авторитета си в очите на другите и да не се представят в лоша светлина. А други очакват от децата си самокритичност повече отколкото те самите биха могли да понесат.
Чувството за хумор при децата не може да се появи изведнъж, то се развива така както се формират уменията за естетически вкус, или умението да пишем и четем. Не веднъж сме търсили къде е смешното във вицовете които нашите деца разказват. Те от своя страна също не биха могли да схванат хумора във вицовете които ние си разказваме. Това е естествено защото притежаваме различен жизнен опит, и параметри които определят мисленето и емоциите. За да се научим да общуваме с децата е необходимо да търсим общ език с тях, теми за разговор и смях. В противен случай рискуваме да си говорим с тях директивно, информативно, с кратки „дежурни“ фрази и толкова.
Как това да се случва?
Фантазирайте заедно, децата обичат да го правят. Измисляйте небивалици и нека всеки да се редува разказвайки своята идея. Въображението може да ви отведе много далеч, можете да летите по улиците с „леглолета“ на Пипи Дългото Чорапче или какво би се случило ако имахте перка на гърба като Карлсон. Ако се опитате да се включите в този творчески процес преди сън в леглото, разхождайки се или пътувайки в колата сами ще се убедите че ще намерите над какво да се посмеете заедно.
Когато четете приказка се постарайте да изигравате с гласа си отделните персонажи. Така детето ще се смее с отдавна познатите герои но сега видени по различен начин.
Откажете се от заповедния тон. Постарайте се да погледнете с хумор на ситуацията. Или се опитайте да нарисувате с думи същата картина след години когато пораснат и те самите имат свои деца и как биха постъпили.
Не е добре да се смеем над недостатъците на децата, да ги обсъждаме с приятели в тяхно присъствие и да се шегуваме за тяхна сметка. Хубаво е да сме самокритични но за децата е по-добре да ги хвалим и поощряваме, а не да понижаваме самооценката им с честите повтаряния на негативите. Приласкаването, гушкането дават сигурност и добра самооценка. Когато детето придобие увереност в себе си само ще „узрее“ да се посмее на своите недостатъци. Децата много добре знаят своите слаби места но не обичат възрастните постоянно да им ги подчертават.
Не е добре да се шегуваме с външността на детето, това би могло да го рани толкова силно, че то да запомни обидата за цял живот. Особено опасно е да се шегуваме над това което е невъзможно или много трудно да се промени. Прическата дрехите са поправими неща но носа, формата на очите, ушите са неща с които се налага да се живее. Повечето килограми, носенето на очила, шини също не бива да са повод за шега. Децата на които се смеят у дома няма да изпуснат случая да си вземат „реванш“, като го отиграят с някой по-слаб от тях, по-малкият брат или сестра, или дете в детската градина.
Докато все още детето е малко не бива да подтискаме неговата природна жизнерадост присъща на всеки човек по рождение. Много е важно и ние да се усмихваме, да умеем да се радваме.
Ваня Овчарова
Публикувано в списание “Здравей”